Нашите побратими - украинците (архив)

Близки по характер и по душевност, двата народа имат много общо в развитието си през вековете, помагат си, като в новата ни държава след Освобождението идват да живеят и творят видни украински интелектуалци
31 Август 2013 / брой: 202/ вестник "Дума"
автор: Петра Ташева

https://duma.bg/?go=news&p=detail&nodeId=61594

Тарас Шевченко

В малката градинка на столичния площад "Възраждане", сред старите чинари, се извисява впечатляващ паметник - красив и романтичен. Той е на младия Тарас Шевченко (1814-1861) - гениален украински поет, художник, философ и общественик.
Паметникът е от 2009 г. и е дар на жителите на София от украинската диаспора у нас, от украински дипломати и общественици. Скулпторът Игор Гречаник се е подписал своеобразно, като е оставил отпечатък на талантливата си ръка в основите на фигурата, обхваната сякаш от пламъци, които я обгръщат и пазят.
Големият син на Украйна е бил крепостен селянин - овчар, прислуга на помешчик, но дедите му били образовани хора. Самият Тарас (името му произлиза от старогръцкото "тарактикос"- непокорен, безстрашен, бунтар) предпочитал да работи с ума си. Талантите му отрано са забелязани от приятели, от големи, утвърдени творци - поети, художници, които събират 2500 рубли и го откупват от крепостничеството, за да учи в Петербург. Жизнерадостният поет и талантлив художник води светски живот на бохем, от който после се срамува.
През 1846 г. Шевченко е в Кирило-Методиевско братство от 10 човека, които проповядват идеята за федерация на славянските народи върху основата на тяхната автономност, независимост и свобода. Това е във времето, когато за България се знае много малко. В 1847 г. братството е разгромено от царските власти и Шевченко, тогава 33-годишен, е пратен войник в Оренбургския край със забрана от Александър II "да пише и да рисува". През 1857 г. свършват мъките му на "непокорен войник" и той се завръща в Петербург болен, но несломен. Умира на 10 март 1861 г.
Бащата на детската илюстрация у нас Вадим Лазаркевич (1409-07) и няколко книжки с рисунки на художника (1409-08,1409-09,1409-10)
В песните на "последния Кобзар (украйнски народен певец и музикант - б.а.) и първия велик поет на новата велика литература на славянския свят", по думите на известния руски филолог-славист Виктор Григорович, пее Украйна. Оприличават го на Хайне по лиризъм, но напомня Шели и Бърнс, а за академик Корш Шевченко е "Божество, което живее под свое собствено слънце и трябва да е в Пантеона на световната литература". Добролюбов го нарича "народен поет".
Като поет Шевченко влияе на Иван Вазов, Петко Славейков, Любен Каравелов, Райко Жинзифов. Те черпят от неговите мотиви, от мелодичните му ритми за своите поеми и лирически творби.
Михайло Драгоманов

Тарас Шевченко е голям талант и като художник. Наричат го "украинският Рембранд". Заради картините и гравюрите му, в които "диша" изключителна обич към народа и природата, през 1860 г. му е присъдено званието "академик по гравиране" в Руската императорска художествена академия.
Той е и философ, борец за общочовешки свободи и блага. Затова негови паметници има по цял свят, а софийският се нарежда сред най-красивите, увековечили големия син на Украйна, на човечеството! През 2014 г. светът ще отбележи 200 години от рождението му.
От древни времена съществуват връзките ни с украинския народ. Нашите съдби са много близки. Според проф. Иван Шишманов, първият посланик на нова България в Украйна, украинците много си приличат с българите и по характер, и по душевност. Пословичен е и украинският инат - на него украинците в значителна степен дължат и успехите си.
И българите имат това качество!
Украинският и българският език имат много общо в развитието си, притежават и сродни коренни думи. В основата на писмения украински език е старобългарският, а старата им литература е пълна с преписи и заемки от българските летописи, сборници и апокрифи.
Първата украинска църковна епархия произхожда от Охрид. По-късно Григорий Цамблак и Киприян заемат високи духовни постове в Украинската църква.
Българите и украинците се приемат като братя. В Украйна са се изселвали българи и в България са се преселвали украинци. Три са големите вълни на пристигащи у нас украинци: след Освобождението - когато от Унгария, Австрия, Полша, Чехия и от други славянски страни идват видни интелектуалци - специалисти в новата ни държава.
Втората вълна е след Октомврийската революция, в 1917 г. Тогава идва така наречената "бяла емиграция".
В по-ново време наред е "любовната емигрантска вълна", заради бракове между българи и украинци.

Лидия Шишманова (1866-1937),
по баща Драгоманова, е една от първите ни украински снахи. Тя се свързва с Иван Шишманов в Женева - там учи музика. В семейната им къща на "Шипка", където тя урежда литературния си салон, се събира цветът на тогавашната ни творческа и научна мисъл. Често се чува пианото - от нейните ръце или от ръцете на сина й Димитър.
Лидия Шишманова се изявява като своеобразен културен, театрален, сценичен критик. Публикува в печата свои очерци, размишления, мнения. След внезапната смърт на съпруга си тя преодолява болестта и мъката си и обработва големия архив на Иван Шишманов, съдържащ много недовършени лекции, недописана книга за Вазов, ценни фолклорни изследвания, мемоарите му като пълномощен министър в Киев, над 3000 негови и събирани епиграми.
Рачо Стоянов възпява в стихове Лидия Шишманова:

О, славна безкрайна Украйна,
една дъщеря ни дари -
в България - родина сияйна -
тя дойде, бори се, твори!

Покрай Лидия Шишманова в България идва и баща й -

проф. Михаил Драгоманов (1841-1896),
който приветства Априлското въстание и Руско-турската война. Заради политическите си либерални възгледи украинският учен емигрира от Украйна в 1876 г., като първо се установява във Виена, а после - в Женева. Общите научни интереси, еднаквите философски и политически възгледи сближават Иван Шишманов и Михаил Драгоманов, а после те стават и роднини, защото дъщерята на професора става съпруга на младия български учен.
В години, когато се основава Софийският университет, присъствието на такъв голям учен и политически деец като Михаил Драгоманов, е чест и гордост за България. Той е виден украински историк, критик, публицист, философ, езиковед, писател, политик. Основател е и на руския социализъм. Като професор по всеобща история, проф. Драгоманов, заедно със зет си проф. Иван Шишманов, е един от основателите на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина".
Значителна е и неговата роля в живота на българската филологическа наука и книжнина. Огромните му заслуги за нашата наука и култура са отразени в думите на Радой Ралин: "Какво знам за Михаил Драгоманов? Голям човек с възрожденски дух! Украйна за нас е това, което е Франция за Източна Европа. А и Гогол е украинец!"
Проф. Драгоманов принадлежи не само на Украйна, но и на България, на света, защото е борец за прогреса на човечеството. Умира в София, а паметникът на гроба му е от друг талантлив украинец - Михайло Парашчук, също живял и работил у нас.

Леся Украинка (1871-1913)
е украинска писателка, драматуржка и преводачка. Творбите й са на основата на фолклорната и традиционната лирика, а по-късно имат и импресионистични навеи. Пише текстове на песни, балади, приказки. В стиховете й има копнеж към свободата. Поради заболяване тя идва на гости на своя вуйчо Михаил Драгоманов и живее у нас през годините 1894 и 1895. През лятото на 1894-а Шишманови и Драгоманов наемат двуетажна къща във Владая. Домът бил голям и красив, построен още в турско време. Чести гости там са наши поети, драматурзи, хора на перото, на изкуството. Тук Леся Украинка се запознава с Алеко Константинов - роднина на Иван Шишманов, със скулптора Борис Шац, с преподаватели от Софийския университет, с Мара Белчева.
За дните, прекарани у нас, поетесата написва следните стихове:

О, дни в далечен край, ще ви запомня аз!
Ще помня онзи дом и чужд, и роден.
Там често чувах трепетния глас
на истината - тъжно благороден.

Сега на това място има камък с надпис за пребиваването на Леся Украинка.
Украинската писателка се интересува от всичко у нас - природа, обичаи, приказки, легенди. Интересува се и от политиката. Посещава даже заседания на Народното събрание. Пътува из България и се възхищава на нашите планини и реки. Цикълът от стихове на политическа тема, озаглавен "Несвободни песни", е написала у нас.

Михайло Парашчук (1878-1963)
е украински и български скулптор. В 1921 г. идва у нас като представител на Международния червен кръст. Среща се с българските си приятели Александър Миленков, Константин Щъркелов, Сава Огнянов. България става втора родина за талантливия ученик на Огюст Роден. У нас Парашчук живее и твори 42 години и се утвърждава като най-добрия архитектурен скулптор. За него Андрей Николов казва: "В украсите на сградите по-добър от него няма!"
Негови работи са: капителите за пиластрите на Партийния дом, вратите на Народната ни библиотека, рамките на вратите на Съдебната палата, картушите над входа на Софийския университет, художественото оформление на Военната академия "Г.С. Раковски", както и на Дунав мост, Дворецът на профсъюзите във Велинград, театърът в Провадия, Домът на културата в Кърджали, кинотеатър "Македония", Музикалният театър, фронтонът на Народния театър, Окръжният народен съвет в Бургас, Пощата във Варна, легациите на Югославия, Франция, Унгария, тавани и скулптурни украси в Парадната зала на БАН, в Театъра на армията, в театър "Зад канала", Френският алианс...
Автор е и на много бюстове и паметници на видни наши личности. И за жалост, по наша лоша традиция, никъде няма паметна плоча, която да указва, че тези скулптурни декорации и творби са излезли от даровитите ръце на работливия и талантлив Михайло Парашчук.
Въпреки че е социалист-демократ, през целия му живот у нас над него тегне и клеймото на белогвардейски пришълец. Посмъртно е награден с орден "Кирил и Методий". Впечатлен от личността и делото на Михайло Парашчук, през 1998 г. нашият талантлив скулптор Вежди Рашидов прави паметник на гроба му. Година по-късно бюстът е откраднат...

Вадим Лазаркевич (1895-1963)
е художникът илюстратор, с чиито пленяващо живи рисунки в детските книжки са израснали много поколения българи. Той пристига у нас през 1920 г. Работи в издателство "Хемус" като илюстратор на списания и книги за деца. Талантът му е оценен от такива големи наши разказвачи като Владимир Русалиев, Елин Пелин, Ран Босилек, Чичо Стоян, Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Веса Паспалеева, Дора Габе, Светослав Минков, Димитър Стоевски, Добри Немиров, Емилиян Станев, Асен Босев, Леда Милева... Читателите го помнят и с илюстрациите на списание "Светулка", както и на книгите на Андерсен, Майн Рид, Киплинг, Хенрик Сенкевич, Карло Колоди, Лев Толстой...
Неговият син - също Вадим Лазаркевич, роден през 1933 г., завършва графика в Художествената академия и работи като илюстратор на учебници и диапозитиви. И над него тегне сянката на имигрантската участ и завистта, която е съпровождала пътя на баща му. Но читателите остават винаги в плен на чаровните, омайни илюстрации на "бащата на детската илюстрация" у нас - Вадим Лазаркевич!

Анна Митрофановна Воробьова - Занкова (1898-1985)
е талантлива украинска балерина, омъжена за нашия скулптор Александър Занков. Израства като ученичка на най-големите балетмайстори по онова време Михаил Мордкин - възпитаник на Анна Павловна, Бронислава Нежинска, Сергей Дягилев. Когато в Рим се среща с бъдещия си съпруг, Воробьова има вече завидна сценична кариера като балерина. Играла е в Монте Карло, Париж, миланската "Ла Скала", Южна Америка - Рио де Жанейро, Санта Фе.
В 1926 г. Анна и Александър се женят и от 1927 г. семейството живее и твори у нас. Воробьова започва работа като асистент-хореограф в Софийската опера. Тандемът Воробьова - Петров се изявява професионално ярко в първата сценична постановка на балета "Копелия" от Лео Делиб.
През 1929 г. Воробьова е в творческа командировка в Париж при Нежинска. Там тя се запознава с Фьодор Шаляпин, с когото се сприятеляват за цял живот. Общува с Равел, Стравински, Пикасо, Пол Валери. Танцува със световноизвестни балетисти. Има турнета и в Лондон, Марсилия.
След силния си европейски и световен период Воробьова се завръща в България, играе 5 месеца в Операта като прима балерина, после се отдава на педагогическа дейност. В 1934 г. тя открива частна балетна школа, която работи до 1946 г. Нейни студенти са Валя Вербева, Павел Стоицев, Лили Берон и много още наши големи балетисти.
Воробьова има заслуги за създаването на три извънстолични наши балетни трупи - в Пловдив, Русе и Стара Загора.
Изписах бащиното й презиме, защото знам как в родния ми Пловдив, където тя работи цели осем години (от 1953 до 1961), когато се създаваше Пловдивската опера, с обич и уважение се произнасяше името й - "Хореограф Митрофановна"! Тук тя възпита много големи балетисти: Катерина Лангамер, Калинка Сотирова, Русалия Кирова - съпругата на художника Димитър Киров, Бонка Шопова...
В този период нейният съпруг Александър Занков е един от авторите на паметника на съветския войн на Бунарджика - "Альоша". По- късно Анна Воробьова става майка на двама сина - Огнян, скулптор като баща си, с когото работехме в Института за усъвършенстване на учители, и Орлин. Внукът й Венцислав, син на Огнян, е известен художник авангардист.

 

 

«назад
ФотогалерияБългарияУкрайнаПроекти
© 2009 СБУДС. Всички права запазени.